АКАДЕМИЧНО СЛОВО ПО ПОВОД ВРЪЧВАНЕТО НА ДИПЛОМИТЕ НА ЗАВЪРШИЛИТЕ СТУДЕНТИ

Автор: доц. д-р Тома Томов

Фотография

Фотография

“Върви народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови”, са думи, които всеки българин знае от момента на пристъпването на училищния праг. Думи, които често пъти изговаряме наизуст, без дори да се замислим за смисъла, които носят. Сещаме се и пеем химна на братята Кирил и Методий на юбилеи (1150 г. от Моравската мисия) и пред техните паметници, където емоционалното взема връх над мисленето и се заличава разликата между минало и настояще. Но какво всъщност празнуваме на 24 май? Попитах няколко млади хора какво честваме на 24 май. Отговорите бяха – “Кирил и Методий”, “Денят на славянската азбука”, “Празникът на културата” и дори “Ден на хартията”… И нито един точно определен отговор, както е записано официално - “Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост”.

Денят на честването на Константин-Кирил и Методий е вграден в нашето национално достойнство, той е най-яркия израз на националната ни идентичност и все още поражда, надявам се, самочувствие, ако още не сме го загубили. Особено значение празникът на двамата братя придобива след Първата световна война. В трудното следвоенно време юбилеите и паметниците усилват едно историческо съзнание, при което собствената ни държава, собствената ни нация се поставят в центъра и се изтъква нейното превъзходство. Тогава, поради емоцията, у всички се развива чувството, че “знаят” историята и я “разбират”. Но това ли е истинското значение на историята?

Истинското значение на средновековната история не се състои само и единствено в това, че тя предоставя поле за изява на историка. Как бихме разбрали настоящето, ако не познаваме миналото си? Историческият процес има причини и следствия. Макар от време на време някоя произволна случка да променя тази последователност, промяната рядко е твърде сериозна. Днешните събития се коренят в редица вчерашни събития, които стигат до минали векове. Когато говорим за азбуката историята ни учи, че народите  преуспяват, тогава, когато  редом  до  възвишения  учител  застанат  прозорлив  владетел  и  предани  ученици. Само  тогава, както станало в средновековната българска държава,  азбуката  има шанс да се  превърне в  книжнина – в  духовен  продукт, в  колективно  богатство, в  траен  ориентир.

Именно, в България на княз Борис I Михаил, където славянската писменост и книжнина можаха да пуснат дълбоки корени и да дадат добри плодове, се развива първата славянска цивилизация. Приемането на християнството по Фотиевия константинополски модел, в който основополагащо начало била евангелската максима „Да хвалим Бога на всички езици” и на славянската азбука (глаголицата) поставят основите на една култура, която по-сетне се разпространява из целия славянски свят. Солунските братя, Константин и Методий, създават глаголицата – първата славянска азбука, която прилагат в плодотворната си дейност сред среднодунавските славянски държави по време на Моравската си мисия. Като видни книжовници на своето време, продукт на най-славния период на Константинополския университет и по-общо на първия византийски хуманизъм те неслучайно се превръщат в обединителни духовни фигури межди Византия и нейните духовни чеда в рамките на Византийската общност.

Но ние продължаваме да робуваме на мита или по-скоро си затваряме очите пред безспорния факт, че Константин-Кирил не е създал азбуката, която днес наричаме кирилица. Той е създал глаголицата, подобна на коптската, арменската и грузинската графическа система, която пуска корени в България за кратко време, но много по-дълго се използва в Хърватия. Тя си отива не само защото се оказва трудна за овладяване и писане, но тя не била в духа на европейския алфавитен универсализъм, съдържащ се в гръцкото и латинското писмо. За нея Умберто Еко казва: „Поразен съм от съвършенството на старобългарската азбука [глаголицата]. Нейната символика – триъгълник, кръг, кръст не може да бъде случайна”. Никой обаче не отрича (и не би могъл да стори това) заслугата на Кирил и Методий, че те наистина са първоучители, но на всички славянски народи, не само на нас българите! Първоучителите, поставили основата на българската средновековна християнска култура, са завърналите се от Моравия Климент и Наум -ученици на солунските братя. По всяка вероятност един от тях, Климент Охридски, създава кирилицата към 893-894 г. В Краткото житие на Климент, съставено през първата половина на 13 век от Охридския архиепископ Димитрий Хоматиан, който очевидно е използвал по-стари славянски първоизвори, за Климент се казва: „Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил”. Така България, според една творба от началото на XIII в. – „Разумник-указ”, се превръща в „царство на духа”.

Аз, Буки, Веди... редили двамата свети братя Константин-Кирил и Методий буквите на азбуката и ги дали чрез своите ученици в ръцете ни, за да можем да четем и пишем на родния си език. С буквите пишем такива думи като „обич", „мама", "радост", щастие, „цветя", „родина", „любов". Но в забързаното време, за което сами сме си виновни, забравихме думите “добро утро”, “добър ден”, “добра вечер”, “лека нощ”, “моля”, “благодаря”, “обичам”, които носят любов, радост, щастие, удовлетвореност, смирение, милост и благодарност. Ожесточихме се и се намразихме, изпълнихме се с думи, които са тежки като воденични камъни и нанасят такива рани, които дори и най-страшното оръжие не може да нанесе. Забравихме как се изписват добрите думи, защото ни липсват онези хора, които със своето присъствие пораждат у другите особено чувство. Това се нарича „харизма” или „магнетизъм”, това са някакви особени свойства на личността, които е трудно да се обяснят с думи. Такива особености притежават и Св. Седмочисленици (св. св. Констнатин-Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий).

Днес имаме крещяща нужда от идеали, но не фалшиви с каквито сме обградени. Във вековната българска история има много герои, достойни за подражание, но те не са редом с нас. Не може да ги видим с очите си, да им зададем въпрос. Много е важно живи реални хора да бъдат възприемани като Учители с главни букви. Задачата на учителя е да ви отведе до храма на знанието, а дали ще влезете в него зависи само и единствено от вас. Ако няма образци, по които може да се развива културата запада. Човек живее с идеали. И ако съществува елитарна култура, висока класика, която е представена, макар и от стотици или няколко хиляди души, значи има по какво да се развиваме. Височината на планинския хребет определя основните върхове.

Когато хребетът е нисък или изобщо го няма, тогава вместо истинското литературно произведение на питащия, на търсещия, на изпълнения със съмнения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е лозунг (слоуган). Вгледайте се в цялата ни днешна поезия, тя е просто много гласово повторение на едни и същи лозунги. Вие просто ги запомняте и всичко се оказва съвсем лесно. Душеполезното четене се е превърнато в състезание и количествена стойност.

Впрочем, налице е тенденцията да се върнем отново към четене и писане с помощта на “черти и резки”, които ние използваме втренчили поглед в монитора, мобилния телефон или таблета, превръщайки буквите в цифри. Като най-дразнещо сред тях е #. В името на опростяването на правописа изхвърлихме от азбуката си Голяма носовка, Ят или Двойно е (ѣ), както и еровите гласни (ъ и ь в края на думите завършващи на съгласна). Няма да се впускам в излишни досадни подробности и правила за използването на тези две букви. След това пострада буквата Щ, заменена повсеместно от Ш, а сега иде ред на буквата О превърнала се в „Уаул” и на пълния член. Някак си неусетно изоставихме паразитите “нали” и “такова”, но вмъкнахме “в смисъл” и изпаднахме в голямо речево лутане, подчинено на едничката цел да се определи точно в кой смисъл.

Непрестанното “рефрешване”, пардон “опресняване” на невежеството ви снабдява с всичко необходимо, за да ви спести мисленето. „Гугъл” и „Уикипедия” знаят всичко и всеки миг са в състояние да ви поднесат готов отговор, но крилата на мисълта са добре подрязвани, за да не литне надалеч. „Мрежата” се превръща в продължение на вашата кръвоносна и нервна система и заличава границата между реалния и виртуалния свят. Но тя не се задоволява само с това, тя атакува азбуката и езика, за да измества, опростява, подменя и заличава. „Уаул”, „народе, възродени”, ти вървиш под „слоугана” „науката е слънце”, ти си в крак с науката и с техниката, но твоите крила са добре подрязвани, за да не отидеш твърде далеч. Народе!!!, превръщайки душата си в безкнижна, ти дори не искаш да възроптаеш. А „безкнижната душа в человеците”, казва средновековният книжовник, “е мъртво нещо”. Страшното е, че само Вазовият Мунчо, както някога, така и сега единствен ще се осмели да протестира...

Нашето удобно оправдание е фразата-клише: „В 21 век живеем!”. Да, векът е на „модерността” и на технологиите, но съм дълбоко убеден, че в него трябва да доминира хуманитарната култура. На техниката трябва да бъде отредена категорично ролята на „слуга” и нищо друго. Ако това не стане, ако техниката заеме не мястото на „подпомагаща” човека, така, както патериците служат на немощния, а заеме първо място в живото на човек, тя ще започне да работи не за него, а за себе си. И тогава, скъпи мои, ще имате с право основание да говорите за свят на “Матрицата”, защото ще се превърнем в тенекиени хора без сърца.

Млади приятели, вие трябва да умеете да виждате света, да виждате природата, да виждате хората, да виждате историята – да чувствате историята, да познавате своята страна. Трябва непременно да обичате и познавате своята страна, своя град или село, своето училище и университет. За Бога, общувайте едни с други, общувайте с вашите родители, за да не се окаже късно един ден, общувайте с природата, общувайте със своето родно място и своята страна, с целия свят. Пътуването извън тях би ви помогнало да оцените по-добре онова, което имате, затова не съм един от онези, които изпадат в паника при вашето напускане на България. Защото един народ е достоен за уважение, ако отстоява своето минало и традиция. Ние винаги сме били и сме в Европа, ние може би сме единни по ценности, но нека бъдем суверенни по традиция.

 

И така, какво празнуваме на 24 май?

Смятам, че отговорът не може да бъде изобщо просветата, културата, писмеността и т.н., а именно ден на АЗБУКАТА. Този отговор прозира дори и в простия средновековен “абецедър” (изреждане на буквите). Не можеш без букви да придадеш зрима форма на словото, да използваш техния магически смисъл, за да общуваш с Бога. Защото без глаголическите букви на солунските братя, нямаше да я има кирилицата на св. Климент. Но едната не би оцеляла, а другата не би се родила без прозорливостта и усилията на държавник като княз Борис І Михаил. “Човешката слава е като трева – цъфти и повяхва, докато писменото слово остава во веки веков” е казал един мъдър човек. Но нямаше да има видимо слово, ако не бяха изнамерени буквите! Много често надписите започват така “Аз писах”, с което книжовникът е искал непременно да подчертае едно особено чувство на гордост и превъзходство, че той е направил своя избор да бъде грамотен.

Как да празнуваме? Без показност и без вдигане на много шум, достатъчно е смирено да се вгледате в “тези писмена, [за] да си спомните за онзи, който ги е направил” и не забравяте оня, който ги спаси.

Всички ние, които сме в тази зала и онези, изпълнили залите на всички университети, сме направили своя избор на път, пренебрегвайки естествената си човешка склонност към лесен и приятен живот с твърдото убеждение за невинаги ясната полза от развитието на интелекта.

Това ме кара да вярвам, че и догодина на този ден, както и след още много години, не ще заличим у нас чувството за истински празник. И няма плахо да си шепнем един на друг, заглушавани от невежи кресльовци, а ще си казваме: „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви...”, дори ако народът вече не иска да върви “с книжовността, таз сила нова” към “мощната Просвета”. Защото „книжовността” не е естествена даденост, тя е избор, който всякога човек е правил и ще прави сам за себе си.

И ако тези слова по-горе са ви накарали да се замислите, за да промените нещо, но не обхванати от днешните емоции или поради несигурното утре, то аз съм постигнал целта си. Ако ли пък не, то срамът си остава единствено за мен!

Ето, това исках да ви кажа.

На добър час!

НБУ, София, 23 май 2013 г.

 

(Из подготвяната за печат книга „Приключенията из София и Истанбул”)