Венециански документи за българската история през XVI-XVIIв.

Автор: Проф. Божидар Димитров

Фотография

Фотография

изд. Уникард, София, 2012, ISBN: 9789542953173

В тази книга са публикувани едни от най-значимите за изследователите на нашето минало откъси от огромната документация, оставена от посланиците и други дипломатически чиновници на Венецианската република в Константинопол през периода от началото на XVI до края на XVII век. Документи, конто по необясними поне за мен причини досега са останали извън вниманието на българските историци, въпреки че голяма част от тях са публикувани в Италия в десетилетията около средата на XIX век.

Тези документи, в преобладаващата си част откъси от т.нар. завършващи доклади, както читателят сам ще се убеди, съдържат ценна информация за състоянието и процесите в Османската империя, част от която тогава са българските земи и българският народ, през период, все още смятан за „тьмна страница" в българската история. Тази квалификация, дадена преди половин век, идва главно от оскъдицата на изворов материал, необходим за проучванията на който и да е период в нашата история, и все още е валидна. Въпреки че през последното десетилетие бяха публикувани значителни документални открития – главно турски писмени свидетелства, както и документи, свързани с дейността на нашите католици и чужди пътешественици, прекосили земите ни.

Избраните от мен откъси са от друг тип документация. С оглед да се улесни ползуването им е необходимо да се уточни както произходът и лицата, които са ги писали, така и степента на достоверност на информацията, която съдържат.

Дипломатическата служба на независимата до 1797 г. Венецианска република е най-старата в Европа –по нейния модел се изграждат дипломатическите служби на всички европейски държави. Първият венециански посланик в Константинопол е изпратен през 1205 г. към двора на Латинската империя и оттогава Венеция до края на Републиката има постоянен посланик независимо от промените във Вечния град. С изключение, разбира се, на периодите на война на Венеция с държавите, владеещи града на Босфора.

Особено важен става посланическият пост в Константинопол след падането му под османска власт и превръщането му в столи­ца на мюсюлманската империя. Настаняването на турците през XIV-XVвек в Източното Средиземноморие, басейна на Егейско иЧерно море, Балканите - зона на жизнени икономически и политически интереси на Републиката – кара Венеция внимателно да следи неочаквания си съперник в тази част на света. Впрочем експанзията на османлиите бързо ги довежда до планините, надвиснали над лагуната, а от камбанарията на Сан Марко все по-често се вижда димът от опожарените от османския флот села и градчета по крайбрежие- то на Апенинския полуостров. През XVI век противопоставянето на Венеция на Османската империя вече не опира до сблъсъци около мита, акцизи, данъци, такси, привилегии и достъп до пазари, а до оцеляване.

Перманентната конфронтация на Републиката с мюсюлманската империя не е случайна. Преодоляването на рубежа Венеция, достигнат от исляма, чиято доктрина изисква непрекъснато разпространение на религията чрез налагана с огън и меч териториална експанзия, става въпрос на престиж за мюсюлманството. Но Венеция е и рубежът, при който Европа най-сетне казва „дотук“ на исляма. Всяка война на Османската империя от началото на XVI век автоматично се превръща във война срещу цяла Европа. Венеция е подхранвана от европейските държави с пари, хора и оръжия, и то в количества, колкото й са необходими, за да се справи с агресията. Във Венеция бягат десетки хиляди хора от поробения християнски Изток – българи, гърци, сърби, предлагащи услугите си като бойци и моряци на Републиката и тя охотно ги приема.

Разбира се, Венеция разчита най-вече на себе си в титаничния двубой с империята на исляма. Една от най-важните предпоставки за успешна борба, разбира се, е точната информация за състоянието на Османската държава – население, армия, флот, финанси, лични качества на управляващия империята елит. Всичко това се вменява покрай обичайната посланическа работа в задължение на венецианските представители в Константинопол. Този дипломатически пост от 1479 г. се смята за най-важния и същевременно най-престижния в дипломатическата служба на Венеция. На него се назначават хора с високи и доказани интелектуални качества – доказателство за това е, че след завършване на мандата си почти всички посланици правят блестяща кариера в администрацията на Републиката или Папството.

Мандатът на венецианските посланици в Константинопол по регламент трае 2 години. Но очаквайки новоназначения посланик (смя- ната става в Константинопол, като старият посланик е длъжен да представи новия на властите) или поради други екстраординерни причини, мандатът на посланиците често се увеличава с няколко месеца или дори години.

След завръщането си във Венеция посланикът е длъжен да представи в Сената на Републиката т.нар. завършващ доклад. Именно този доклад съдържа всички данни за състоянието на Османската империя, както и указание за източниците, от които са взети данните. Поради особената ценност на тези доклади и с оглед да не станат достояние на други европейски държави инструкцията е те да се изготвят само след завръщането на посланика във Венеция, и то само в един екземпляр, който веднага се депозира и пази в секретния архив на Сената. Дори посланикът няма право да остави копие за себе си. Разбира се, поради прецизния характер на информацията те стават обект на „лов“ от страна на шпионите на други държави, особено на Папската държава, и с копия от „завършващи доклади“ на един или друг посланик се сдобиват дворовете на много европейски държави.

Няма какво да се крие –завършващите доклади са си чисто обобщаващи разузнавателни информации. Венецианските посланици всъщност са, повече, казано в съвременен смисъл резидента на разузнаването на своята страна, отколкото дипломата, натоварени с грижата за личните права на венецианските граждани в Османската империя или търговските интереси – както самите те пишат, в цялата империя няма повече от петнадесетина венециански фамилии, а търговията е свита почти до нула.

Но именно този характер на посолството превръща завършващите доклади в безценен и изключително точен информационен източник. Такива каквито са впрочем всички разузнавателни доклади от всички времена и епохи, когато информацията е събирана от добросъвестни разузнавачи.

Венецианските посланици установяват отлични контакти с политическия елит на Османската империя. С висши административни и военни чиновници те създават съобразно инструкциите на една опитнаслужба „приятелски“ връзки, с конто поддържат чести неофициални контакта. Висшнте османски чиновници, конто съгласно османското законодателство до един в тази епоха са християнски ренегата (насила или доброволно помохамеданчени лица от ниски социални страта), са и излишно бъбриви и често склонни към корупция. В много случаи посланиците съобщават, че данните например за финансовите приходи и разходи на империята или за броя на еничарите (съобщават с точност до половин дукат или до един войник) са взети от съответните държавни книжа, получени „временно11 срещу съответното заплащане от титуляра на ведомството. В други случаи става дума за директно вербувани за венецианското разузнаване чиновници – потресаващо е писмото, с което се иска в посолството да бъде изпратен човек, знаещ славянски език, тъй като това не само бил вторият официален език в двора на султана, но и на този език били написани информациите на един агент, вербуван в средите на висшата администрация. Действително в този момент всички велики везири са славяни по произход – българи, сърби, хървати и босненци.

Ето защо степента на достоверност на информцията в завършва- щите доклади се оценява като изключително висока, приближаваща се до сто процента. Факт, който ще повиши стойността й за историците.

Информацията хвърля светлина върху всички страни на живота на империята и значителна част от нея засяга българските земи и народ. Потресаващи са данните за периодично събирания „кръвен“ данък, както и въобще за практиката на помохамеданчване на подвластните хри­стиянски народи. Интересни информации могат да анализират историците въобще около данъчната система, включваща, както е известно, и военни задължения на християнското население – в този смисъл заслужават внимание съобщенията на някои посланици за тридесетхилядни корпуси от „сапьори“, формирани от християнските селища около Провадия и София. Или богатите информации около строежа на кораби за османския военен флот – както изглежда, до края на Критската война (1644-1669) това е ставало по ред причини главно в селищата по българския черноморски бряг с ръцете на български и гръцки майстори. И с материали, изготвяни в цяла България – от Самоков до Варна, и от Кратово до Виза.

Едва ли трябва да се пропуска и информацията, че прословутото „хане“, обект на толкова спорове между османистите, не означава семейство, а данъчна единица, състояща се от четири семейства. Редица спорни проблеми в историческата демография и куп спорове могат да бъдат избегнати, ако се има предвид и този факт.

Ето че вече започвам да анализирам информацията в документите. А не това е задачата ми в тази книга – целта ми е да разчета и преведа част от най-ценното според мен и да го предоставя на историците. Както и да обърна внимание върху този прецизен източник, незаслужено пренебрегван досега.

Преводите са извършени по изданията на:

Е. Alberi, Relazioni degli ambasciatori Veneti, Firenze, 1840 ser III, vol. I.

E. Alberi, Relazioni degli ambasciatori Veneti, Firenze, 1844 ser III, vol. II.

E. Alberi, Relazioni degli ambasciatori Veneti, Firenze, 1855 ser III, vol. III.

N. Barozzi, Guglielmo Berchet, Relazioni degli Stati Evropei lette al Senato dagli ambasciatori veneziani, Venezia, 1872.