„Св. София“ – вечният символ на Божията вяра

Автор: Диана Матеева

Културните забележителности привличат туристите със своите митове и легенди, както и с историята, свързана със създаването им. Но „Св. София” се отличава от другите места с това, че е оказала въздействие върху изкуството, архитектурата и историческите събития. Откакто отваря врати като музей през 1934 г., тя предизвиква интерес у посетителите както със своя внушителен външен вид, така и с различните произведения на изкуството, намиращи се вътре в самата сграда. Християнските мозаечни изображения, предмети и символи са възстановени и съхранени, благодарение на усилията на някои велики учени, които променили завинаги музея, като: Евгений Антониадис, Алфонс Мария Шнайдер, Томас Уитмор, Ърнест Хокинс, Робърт ван Найс, Сирил Манго, Роуланд Мейнстоун и други.

В миналото „Св. София”  e  била център на религиозния живот  за християни и за мюсюлмани в продължение на хиляда и четиристотин години и днес все още е символ на Божието убежище със своя величествен купол.

Наименованието на „Св. София” е с библейски произход.[1]То е взето от Соломоновите притчи, от гръцки „Агия София”, олицетворяваща Божественото Слово или „Сина Божия Иисуса Христа”. Съществуват недоразумения относно името на храма, тъй като някои  смятали, че Константин І го e  посветил на Св. мъченица София, докато всъщност той го е издигнал в името на Божествената мъдрост. „Св. София”, заедно с Партенона в Атина, са единствените гръцки храмове, посветени на Божията Премъдрост.

Величествената постройка през вековете е претъпяла три значими архитектурни промени. Строежът на първата „Св. София” се приписва на император Констанций II, наследник и син на Константин Велики. Той довършил започнатото от неговия баща и осветил храма на 15 февруари 360 г. Заради размерите си, „Св. София” получила името „Голямата църква”.

„Св. София” е свързана с паметните събития, които се случили по време на управлението на император Аркадий и довели до нейното опожаряване. Тук епископ Св. Йоан Златоуст произнасял своите пламенни и омайващи речи, които стигали до сърцата и на най-закоравелите престъпници.[2]  Но през 403 г. между Йоан Златоуст и императрица Евдокия започнала война заради нейната сребърна статуя зад храма „Св. София”, край която имало езическо тържество с музика, мимове и танци. Бурната реакция на епископът довела до неговото осъждане и заточаване, а неговите застъпници запалили  „Св. София” на 20 юни 404 г.[3]

След палежа на църквата, тя била  възстановена и открита отново през октомври 415 г. от император Теодосий II и просъществувала по-дълго от предишната. Представа за вида и промените след възобновяването и преосвещаването на втората „Св. София” дават разкопките, направени през 1930 г., които разкриват облика на Теодосиевата църква. Днес тези останки могат да се видят пред западните врати на музея.

 На 10 януари 532 г., по време на управлението на император Юстиниан I и неговата съпруга Теодора, в Константинопол избухнали безредици, които прераснали в огромен метеж. Бунтът е наречен „Ника”, в превод „Победа” – бойният вик на въстаниците. След потушаването на метежа се оказало, че „Св. София” и сградите от Първия хълм на града били разрушени до основи. Четиридесет дни след края на метежа, на 23 февруари 532 г., по заповед на император Юстиниан започнало строителството на третата „Св. София” или най-грандиозния проект в историята на Византия.

За осъществяването на своя проект император Юстиниан наел Антемий от Трал и Исидор от Милет, наричани „механикус” или архитект-инженер, с теоретична квалификация.[4] След четиримесечен труд, от страна на двамата архитекти, планът на бъдещата църква бил съставен, с дейното участие и на самия император Юстиниан. В строителството на храма взели участие общо 10 000 работници и 100 архитекти, които работели без почивка. Размерите на „Св. София” – 7570 кв. метра я правели най-голямата църква по това време. Само за пет години работа „Св. София” била завършена и резултатът бил един величествен шедьовър на византийското изкуство.

Пред църквата имало атриум, който представлявал четириъгълен двор, покрит с плочи. Атриумът бил заобиколен от галерии, а по средата на двора имало фонтан. Достъпът до него осигурявали бронзови врати, от северната и от южната страна. След атриума се намирал екзонартекса,  към който водели пет симетрично разположени врати. По-голямата централна порта, служеща за основен вход на храма, се наричала „Ореа Порта” и била пищно украсявана. Пет врати с редуващи се през една ниши на екзонартекса водели към нартекса, който е по-висок и по-широк от външното преддверие. За украсата и построяването на нартекса били използвани голямо разнообразие от рядък и красив мрамор с различни цветове. Някои от тези мрамори вероятно  били взети от други по-стари сгради.[5]

С цел да се получат сложните симетрични схеми на всеки от панелите, тънките блокове мрамор били нарязвани на две, понякога и на четири, и отворени навън като книга, така че  естествената жилка на камъка се виждала. При този подход са си представяли, че в панелите се образуват подобия на хора и животни, дяволи и ангели. Така придавали легенда на всеки камък в тази древна постройка.

От нартекса към централния кораб водели три групи от по три врати, като всяка група е  подредена симетрично. Трите големи и централни врати се отваряли директно към главния кораб, а другите по-малки врати водели към страничните крила. Трите главни и централни врати били наричани „Царските врати”, а тази в средата, която била и най-голяма – „Императорската порта”. „Императорската порта” била запазена за императора и неговата свита и съответства на централната врата, която води от екзонартекса към нартекса. В преддверието на нартекса  имало чешма, на която  имало надпис: „Измий греховете, не само лицето си”.[6]

    Централният кораб (или неф) ни изумява със своя огромен размер и хилядите места, от които  влизала слънчевата светлина. Той бил разделен от страничните крила чрез две редици от колонади, като по-горната редица гледа към галериите, които са разположени над страничните кораби и нартекса. Безспорно куполът поразява със своя диаметър от 32 метра и разстоянието от пода на църквата, което е около 56 м. Погледната от страни, сградата създавала усещане, че е изцяло създадена, за да поддържа този купол. Отвън той  бил покрит с листа от олово, а на върха му  бил поставен златен кръст. От вътрешната страна куполът бил украсен с мозайка, която представлявала внушителен кръст и небе със звезди. Грандиозният полилей бил държан от верига, тежаща цели девет тона, спускаща се от центъра на купола.[7]

Едно от най-изумителните постижения е в това, че когато слънчевите лъчи осветяват прорязаният с четиридесет прозореца купол отвън, тези прозорци се сливат и създават илюзията, че куполът е златен и че се рее във въздуха. Всеки, който го види, би си помислил, че това е Божествено дело. Проникващата през деветдесетте и един прозореца на църквата светлина се разстилала върху милионите кубчета на златни мозайки. По този начин вътрешното пространство се разпръсвало и създавало у посетителя чувство за нематериалност, въпреки големите размери. Така всеки посетител се чувствал по-близо до Бог. През нощта пък множеството от полилеи, лампички, свещи и свещници оставяли същото усещане.[8]

Повечето от материалите за църквата били докарани от най-различни места на империята. Така например, 107 мраморни колони са донесени от езически храмове в Ефес, Хиераполис, Делфи, Балбек, Бергама, Атина, Рим, Троя, Александрия и Палмира. Другият мрамор бил доставен от залежи от древна Анатолия. Розовият мрамор е от Фригия и Линада, червеният – от Ясос, лазурният е от Либия, зеленият е от Каристос, златистият – от Мавритания, звездният – от Тесалия, а от Парос е белоснежният. От Египет са доставени многобройни гранити и порфири.

Иконостасът, който  отделял олтара, бил от сребро и зад него се  намирал златният престол.[9] За него императорът искал да измисли най-красивите и ценни материали от всички използвани дотогава в църквата. Затова в разтопено злато били хвърлени всевъзможни скъпоценни камъни – рубини, сапфири, елмази, брилянти, аметисти, топази и още много други. От всичко това била направена великолепна плоча за Светия Престол. Имало четири колони, които били сребърни и позлатени, поддържащи балдахина на Престола, който завършвал с кръст от злато. Златният кръст бил 25 килограма, целият обсипан с елмази. Всички свещени съдове били от чисто злато – кандилата, седмосвещникът, кръстовете на олтара, свещниците на амвона. Дори подвързиите на свещените книги били златни, украсени със скъпоценни камъни.

В „Св. София” бил поставен двуместен императорски трон, заедно с короната и скиптъра на императора. В църквата били пазени част от косите на Исус Христос и кръстът, на който бил разпънат и пироните, които били забити върху него, заедно с плащеницата му и венеца от тръни.

Храмът „Св. София” е построен и завършен за рекордните пет години. Осветен е на 26 декември 537 г. от патриарх Мина  и е открит от Юстиниан и Теодора. Това бил триумфът на императора. За да подчертае своя принос към Бог с тази църква, той влязъл сам  в храма, спрял при подножието на амвона и възкликнал „Победих те, о Соломоне !”[10]. С това той искал да покаже, че е построил по-величествен и красив храм дори от Соломоновия в Йерусалим.         

      „Св. София” била дворцова църква, както и седалище на патриарха на Константинопол, чиито постройки са близо до нея. Наричана „Майката на империята” и „Великата църква”, тя се превърнала в главна църква в целия християнски изток. В нея се провеждали най-важните християнски празници, като Рождество Христово, Богоявление, Възкресение, Петдесетница.

По време на иконоборството между 729-843 г. много стенописи и мозайки били унищожени завинаги, включително и тези в „Св. София”, създадени по времето на Юстиниан. Мозайките, декоративни и  библейски сцени, в храма  били заменени от иконоборците с кръстове.[11]

Скоро след победата на иконопочитателите през 843 г., се пристъпило към ново украсяване на „Св. София” с мозайки. В апсидата били разположени фигурите на Св. Богородица, седнала с Младенеца, както и на два архангела.

  В края на IX век над централния вход била изработена мозайка, която представяла Исус Христос, благославящ с дясната си ръка, а с лявата - държащ отворен кодекс. От едната му страна до главата е Св. Богородица, а от другата е архангел Михаил, покровителят на императорските войни. Коленичил пред Христос е представен император Лъв VI Мъдри. Идеята на тази сцена е да се покаже връзката на императора с Бог.

През 994 г. Василий II поръчал да се постави в „Св. София” мозайка на люнета, който е разположен на източното преддверие на нартекса или „Преддверието на войните”. Тази мозайка изобразявала Константин Велики, който поднася  града на Св. Богородица, а Юстиниан I пък ѝ поднася църквата. Това е една от най-известните мозайки в „Св. София”.

През XIвек в „Св. София” са добавени нови мозаечни изображения. Едно от първите е на императрица Зоя с нейния съпруг Константин IXМономах. През епохата на Комнините в храма е поставена мозайка, на която са представени Св. Богородица, държаща Младенеца, император Йоан Комнин II и неговата съпруга Ирина от двете ѝ  страни с ореоли. Мозайката вероятно символизира дарение за храма и е изработена през 1118 г. 

Превземането на Константинопол от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. е най-пагубният момент от историята на „Св. София” и византийската столица. В продължение на три дни кръстоносците разграбвали града. Те нямали никаква милост и опустошили жестоко „Св. София”, отмъквайки или унищожавайки намиращите се в храма ценности. Може би по Божие наказание тяхната галера била потопена на дъното на морето, поради тежестта на величествения олтар на „Св. София”, когато се опитали да го отнесат към Венеция.[12]

Според описанията олтарът  бил разрушен и поделен на части, а за да изнесат всичко откраднато те вкарали конете си и мулетата вътре в Светия храм. Животните се плашели, тъй като виждали отражението си в мраморния под, но те ги биели, като кръвта им се проливала по пода на свещения храм. Кръстоносците ограбили златните съдове и изкъртили среброто от престола и амвона. Императорската златна врата, заедно със страничните сребърни врати, били изнесени, а завесите скъсани на парчета. За да нанесат възможно най-унизителната и тежка обида на Господ, те дори накарали гола уличница да танцува върху Светия престол.[13]

След погрома на кръстоносците „Св. София” никога вече не достигнала този разкош и красота, както имала при построяването ѝ от Юстиниан и императорите след него.

Палеолозите, последната византийска династия, си връщат Константинопол през 1261 г. Последната датирана и може би най-внушителна мозайка в храма е изработена през 1263 г. Известна е като „Дейсис” (или „Молитва”) - иконографски тип, който изобразява Божията милост по време на Страшния съд. На тази мозайка е изобразен Исус Христос по средата, с вдигната за благословия десница, а с лявата държащ Светото писание. От двете му страни към него са обърнати Св. Богородица и Св. Йоан Кръстител, и двамата с наведени умолително глави. Мозайката се намира в южната галерия на източната стена от западния контрафорс. „Дейсис” е една от най-великите творби на изкуството, която  оцеляла, макар и не изцяло до днес. Тя е една удивителна илюстрация, заемаща важно място в културния Ренесанс през последните два века под управлението на Палеолозите.

На 29 май 1453 г. Константинопол е завладян от Фатих Мехмед II и неговата армия. След три дни на плячкосване и опустошаване на града, получил вече името Истанбул, църквата „Св. София” била превърната в джамия. Нейното име било запа-зено, но преведено на турски - „Ая  София джамиси”. Така  завършва  историята на „Св. София” като християнска църква.

Когато „Св. София” била превърната в джамия, османците премахнали всичките мозайки и изображения от злато, които покривали стените и сводовете на храма. Те не ги унищожили, но по заповед на султана ги замазали с вар и гипс и поради това те се съхранили толкова години. Единствено оставили шестокрилите серафими върху пандантивите. Кръстовете обаче не били пощадени и османците изкъртили горните им части. Златният кръст, който се извисявал върху центъра на купола, бил махнат и претопен на пет хиляди златни монети. На негово място и до днес стои поставения златен полумесец, който според легендите можел да се види чак от Витинския Олимп в Мала Азия.

Много години в джамията „Ая София” мюзеините четяли Корана с гола сабя в ръка, символизирайки, че са превзели най-голямата християнска църква с битка. В централния кораб били поставени зелени дискове с цитати от Корана, с диаметър 7,5 м., а във вътрешността на величествения купол са изписани първите думи на султан Мехмед II при влизането в „Св. София” : „Аллах е светлина на небето и земята![14]

През 1934 г. великият турски държавник Кемал Ататюрк решил да спре яростните спорове, водени от православни, католици и мюсюлмани, които претендирали за „Св. София“. Той обявил своето решение: „Ние джамия може да си построим, каквато желаем, но.... „Св. София” трябва да бъде превърната в музей, да остане за целия свят, за човечеството и за вечни времена”[15]. Така  през същата година „Св. София” била отворена като музей  и по този начин бил сложен краят на повече от четиринадесет века почти непрекъснато използване на храма от три вероизповедания. Въпреки това, религиозните войни  продължават, като от време на време изплуват с нова сила.

С подкрепата на ЮНЕСКО започнали реставрационни работи по купола и други места в „Св. София”  в началото на  90-те години на ХХ век. Впоследствие мащабната кампания преминала под ръководството на Министерството на културата и туризма в Турция и продължила почти 20 години. Към нейният край през 2009 г. било направено важно откритие пред света, което щяло да предизвика масов интерес към музея. След толкова векове, покрито от мазилка, лицето на единия серафим, намиращ се на пандантива на централния купол, било изчистено, реставрирано и показано пред публиката. Серафимът е най-приближения от всички ангели до Бога, първият от най-висшата йерархия и неговото изображение в „Св. София”, освен че буди възхищение и благоговение, е и поредното доказателство за великолепието на някогашната главна църква на източното християнство.

 „Св. София” – най-яркото доказателство за красотата на византийското изкуство, крие множество тайни, от които някои започват да излизат наяве, а други остават да бъдат разкрити може би след време. Загадки се съдържат както под пластовете мазилка по стените, престояли векове наред, така и в самите дълбини на храма. Оказало се, че „Св. София” крие под земята тайни отпреди 1700 години и никой не се е докосвал до тях в продължение на векове. Гьоксел Гюленсой е турски кинорежисьор, който се занимава с изследването и заснемането им още от 1998 г. Едва през 2009 г. обаче той успява да проучи водохранилището и тунелите под „Св. София“, за които се говорило, че минавали през двореца Текфур (Влахерна) и след това към Принцовите острови.[16]

Турските власти издали разрешение на Гюленсой и неговия екип, с което да влезнат през двата запечатани входа към подземните цистерни и тунели, намиращи се на пода под големия купол, в непосредствена близост до вратите на „Св. София“. На дъното на водохранилището те открили множество случайно попаднали предмети – манерки, парче от огромно кандило, дори железни окови на затворник. Всичко това било документирано и заснето.

Екипът от спелеолози се разделил, за да изследват и двата тунела, които били укрепени с тухлени арки и след 50 метра започвали да се разклоняват.[17] Едното разклонение отивало под главния купол на „Св. София”, но входът оттам бил затворен.  Другото пък водело точно до двора на двореца „Топкапъ”. Вторият тунел, обходен от екипа, изненадващо ги довежда до две малки помещения, които всъщност се оказват гробници на светци. Учените определили, че в тях най-вероятно са погребани католическия светец Антиноген през XIII в. и патриарх Св. Атанасий през  XV в. Така „Св. София” става вечен дом както за византийски и католически светци, така и за някои султани, като също така там е погребан и латинския адмирал – Енрико Дандоло.

 „Св. София“ е най-посещаваният музей в Турция за 2011 г. и 2012 г. Това се дължи на приключването на дългогодишната реставрация и откритото лице на серафима. През 2012 г. над 3.3 млн. души посетили музея, а приходите само от входните билети възлизали на над 69 млн. турски лири.[18] През изминалата година дворецът Топкапь зае челното място, следван от „Св. София“ и музея на Мевляна.

Нестихващият интерес към „Св. София“ безспорно се дължи на предимствата, които има сред другите забележителности в Истанбул. Това са: външните условия, като централното разположение в историческата част на града, както и тези фактори, свързани със самата сграда. Музеят разполага с богат фонд от експонати, няколко вида изящни мозайки, редица интересни открития през последните няколко години и множество поддръжници от учени, които ще продължават да го проучват и документират.

Несъмнено „Св. София“ има да даде още много за своите посетители. В нея се съдържат множество неоткрити места и експонати, като: лицата на другия серафим и двата херувима в централния кораб, мозайките зад заключената врата в някогашните покои на патриарха горе в южната галерия, множество надписи, графити и рисунки по стените на галериите и други подземни тайни в самите дълбини на сградата.

Заради вековната си история и все още неразгаданите тайни и легенди „Св. София” ще си остане една от най-известните и красиви забележителности в света. Докато тя е отворена за света, винаги ще бъде обект на несекващ брой посетители, а пренаписването на историята ѝ ще продължава, докато самата сграда съществува.

Текст към снимки:

1. „Св. София“ – нартекс.

2. Изглед към централния кораб на „Св. София“ от галериите на втория етаж.

3. Централният купол и полукуполите в нефа на „Св. София“.

4. Мозайка на „Св. Богородица“ с Младенеца в апсидата на „Св. София“.

5.  Св. Богородица с Младенеца, Константин Велики и Юстиниан I.

6. Мозайка на „Св. Богородица“ с Младенеца между император Йоан Комнин ІІ и съпругата му Ирина, намираща се в южната галерия на „Св. София“.

7. Сцената „Дейсис“ в южната галерия на „Св. София“.

8. Откритото лице на серафима в централния кораб на „Св. София“.

9. Изглед от страничния кораб на „Св. София“.

Диана Матеева завършва бакалавърска програма „Туризъм” през 2013 г. в Нов български университет с дипломна работа на тема „Анализ на туристически обект по примера на „Св. София“ в Истанбул“. В момента следва магистратура „Древният Египет в Класическата епоха” в НБУ. Била е лектор на семинар на тема „Слънцепоклонничеството в епохата на Старото царство“.

Основните ѝ интереси са свързани с историята на Древен Египет, Византия и Близкия Изток.

Публикации: „Ад“-ското невежество на Дан Браун“ в културната секция на информационна агенция „Блиц“ (http://www.blitz.bg/news/article/256586). В процес на публикуване е и статията й „Историята тече през царската цистерна в Истанбул“, като и двете са написани под ръководството на доц. д-р Тома Томов от Нов български университет.