НАЦИОНАЛНА ГАЛЕРИЯ „КВАДРАТ 500“ ПРЕДСТАВЯ ГРАФИЧНАТА ИЗЛОЖБА „ПРИТЕГАТЕЛНИ И ОБИЧАЙНИ. ЖЕНАТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИ ГРАФИЦИ ОТ XIX И XX ВЕК”

30.09.2019

Национална галерия „Квадрат 500“ представя графична изложба на тема „Жената в творчеството на европейски графици от XIX и XXвек“, която можете да се разгледа от 27 септември 2019 до 5 януари 2020 г. За нея разказва художникът и изкуствоведът Калин Николов:

„Римският писател Плиний Стари, живял през първи век на нашата ера, твърди, че най-ранната рисунка била изпълнена от жена. Тя се казвала  Дибутадес и очертала хвърлената сянка на любовника си моряк върху стената на своя дом. Но женското присъствие, онова неизразимо и неизчерпаемо  „пребиваване“ на жената в изкуството,  е показано чрез тази изложба по начин различен  от историята на Дибутадес. Женският образ, притегателен и обичаен в отражение на собственото си въздействие. Духът й, въплатен в нарисуваното, е сложен и съдържателно значим, неразделен от действителния... Още повече - жените са били винаги в институциите на творческия свят, ангажирани си с участието си в изкуството, те са творци и модели;  музи,  пораждащи импулси и подбуди.  Пораждали са  предизвикателства  и предразсъдъци, свързани с пола. Пречили са им да осъществяват призванията си.

Сегашната ни изложба – съставена от по-малко изучени, отдавна непоказвани или напълно неизвестни за публиката графични листове от колекцията на Националната галерия (чуждестранен отдел) - представя произведения от втората половина на ХIХ и с акценти от ХХ век. Сложен период, в чието начало  съдържанието и смисълът на темата за жената  все още носят усещане за сексизъм и определено придържане към традиционното. Но от друга страна именно след  средата на XIX век отношението се променя не само към „нарисуваните жени“ в открехнатите граници на художническия свят, а и спрямо жените в рамките на семейството и обществото.  Този отрязък от историята на изкуството съвпада с фондаментални, коренни преобразования на социалната действителност. Те се съчетават със чувствената провокация на творби, които силните стилисти на все по-определените подстъпи на модерното излагат  без компромиси. Не само пластичният език се променя. Достига се и до по-широк контекст на пресъздаваните. В какво се изразява това предизвикателство,  този решителен антагонизмът? Нима чрез така „произведените“  обикновени, често напълно интимни, непринудени, напълно делнични и  всъщност поразителни женски фигури…

Наред с ангелическото начало на женската духовна и осезателна сила, към разбирането за женския образ се добавят от една страна мрачна стихийност и неубуздана еротичност, вулгарност, нарцисизъм, мистичност. Неподвластна на покорността. Успоредно на това, жената започва да бъде  изобразявана нормална и истинска, такава, каквато художниците я срещат по улиците или на нивата.  Рисуваната жена  все повече се превръща в необозрима, мисловна категория, тя вече  е абстракция със странно, сложно очовечаващо въздействие като съждение: понякога невероятно драматична, друг път в неподозирани или в рядко срещани форми на красивото, особеното, достойното за възхищение, разпалващото въображението. Творците го третират причудливо, но сякаш оттук нататък експериментите са безкрайни… Ще се говори за художници, които  „правят каквото си искат”, вироглави, разпуснати, разхайтени и разюздани.

Да кажем няколко думи за авторите и творбите в изложбата. Литографията, възпроизвеждаща прочутата картина „ Свободата води народа на барикадите “ от Йожен Дьолакроа, ни припомня определението на Бодлер за художника: „вулканичен кратер, художествено прикрит под букети цветя“.  Класическите и исторически препратки тук са резултат на исторически конкретна символика, на едно оживяло и вдъхновено въображение.  Брутална, злокобна и странна е силата на метафизичността в няколкото листа от прочутите серии „Капричос“ и „Бедствията на войната“ на Франсиско Гоя.  С обобщения относно епохата, включили лични преживявания, ценности и социални нагласи,  се очертава графичното творчество на Кете Колвиц, Жан-Луи Форен , Теофил-Александър Стайнлен, Албер Бенар, Жан Жансем. Нарисуваните от тях жени са тези, които се сблъскват с най-тежките моменти на времето: войни, нищета, мизерията и бездомността, безработицата на съпрузите, робски труд, вдовството, сексуално насилие и гладана децата си. Същевременно  и в най-тъмното отчаяние те продължават да подкрепят живота на другите, да се борят за съществуването си. Страдащи са, но не са унизени, подложени са на насилие, но не са слаби.

…Една от целите на изложбата е да бъдат съпоставени различни творчески погледи в тяхното многообразие и връзката по между, както и да напомним за някои сериозни, включително непоказвани акценти в графичната колекция на Националната галерия. Например смятаме особено интересна една рисунка на легнала фигура от Луиджи Болонгаро. Освен с действителните си качества, тя ни напомня , че сме в дълг към паметта на художник, работил и у нас като учител по рисуване. Както пише в биографията му от сайта на Музея във Вербания  „през 1896 година заминава за България и в продължение на три години преподава рисуване и калиграфия в две мъжки гимназии; през 1898 година българското правителство купува една от картините си за Народния музей в София и поръчва пет гваша за възпоменателен албум в памет на националната независимост“. И напълно заслужено определят Болонгаро като „забележителен портретист и художник“. Колкото и да сме смятали, че  академичната традиция губи своето културно превъзходство, голата фигура на Болонгаро  притежава стабилна характеристика на автентичния реализъм.

Работата по проучването и проучването на творбите, които съставят тази изложба, ни донесе  удовлетвоверието от ценни диалози, мнения и  съждения. Класифицираше се информация за хартията, видовете печат, сигнатурите, водните знаци... Но събирателният венец над всичко друго, бе  една истински сензационна находка,с която не просто експозицията се допълни от любопитен елемент, а се превърна в събитие. Кристина Белева, реставратор, откри върху гърбове на творби на Жул Паскин, неизвестни до момента, други нарисувани от него изображения. Изображения, изпълнени от артистичност и сякаш подарени ни от съдбата, още повече, че бяха в темата, над която работихме. Те носят на майсторството на „царя на Монмъртър“, както са го наричали: белег са и за откритата и безпрепятствена сексуалност на Паскин,  но са много повече от нея, пълни от творческа виртуозност, обръщащи и най-обикновеното в жизнена форма. Сякаш се препотвърдиха написаните думи за художника от Ърнест Хемингуей: „Хората говорят, че семената на това, което ще направим, са в самите нас, но винаги ми се е струвало, че при тези, които си позволяват да си правят шеги с живота, семената са покрити от по-добра почва с по-годна тор”.”