СОЗОПОЛ

Автор: Проф. Божидар Димитров

Фотография

Фотография

изд.Уникарт, ПК Д.Благоев,София, 2012, ISBN979-954-2953-09-8

Професионален и синовен дълг на всеки историк е да напише историята на своето родно място, независимо от естеството на научните проблеми, конто решава през кариерата си. Ще си призная, че имах такова желание още като млад историк. И слава богу, че не го направих. Защото тогава нямаше да разполагам с огромната нова документация за историята на Созопол, конто събирах близо 40 години, работейки по други научни проблеми. Ето пример - работя по установяването на книгите в библиотеката на манастира “Св. Йоан Предтеча” в Серес, пръснати по света след Балканските войни и във френска научна студия чета: “Книгата в сбирката рькописи в университета в Мичиган, САЩ, за конто се смяташе, че е от манастира в Серес, при внимателна проверка се оказа, че е от библиотеката на едноименния манастир в Созопол. Така с течение на годините събрах много сведения, конто попълниха созополската история, а за някои периоди /османския например/ я коригираха напълно.

Созополската история е изяснявана и в миналото. И от български и гръцки изследвачи. В старо време от А. Разбойников през 1927 г. и К. Папайоанидис 1934 г. Но те не са разполагали с тази нова информация, нито пък с изводите от информацията, идваща от масираните археологически разкопки в Созопол и околностите му през периодите 1946-1949 г. и след 1964 г. до наши дни. Дори и в най-нови изеледвания, като това на Л. Камберидис от 1993 г., личи до колко грешки може да доведе кабинетното проучване, базирано само на писмените източници. Без да се познават в детайли топонимията на Созопол и околностите му, археологическите разкопки, житейските практики на созополчани.

През 1667 г. католическия архиепископ на София Петър Богдан написва близо 100 години преди отец Паисий първата българска история. В предговора той пише: “Мнозина са писали съчинения за българската история. Но е време човек, роден от този народ, да седне и да напише историята му. Защото той ще познава не само писаното за нея в разни документи, но и земите и планините, реките и езерата, морето и равнините на тази прекрасна земя. Мен ме роди тази земя и сега, макар и грохнал от старост, смятам, че няма да изпълня дълга си към Отечеството докрай, ако не напиша неговата история”.

Тези думи мога да повторя и аз. Родих се в Созопол и отраснах по улиците, скалите и морето на Стария град, заедно със съучениците си българи, гърци, а и арменци преди да се изселят в СССР.

Познавам живота на созонолчани, работата им, страховете и мечтите им. А и начина на живот, който поне в петдесетте години на XX век едва ли се е отличавал съществено и като мироглед, и като ниво на технологии, от живота на предците им в Античността и Средновековието. Познавам в детайли не само всички заливи, острови и полуострови край Созопол, но дори и морското дъно край тях. И затова, без да съм грохнал от старост като Петър Богдан, сядам да изпълня дълга си към Созопол и неговите граждани, тъй като наближавам годините на софийския архиепископ.

Далече съм от мисълта, че тази история на Созопол ще остане като пълна и абсолютна истина “вовеки веков”. Тя ще бъде допълвана от нови открития, възможни са и корекции на някои тези, изложени в книгата пак в резултат на нови открития или на нов анализ на наличните изворни документи. Но смятам, че всяко поколение историци на Созопол трябва да направи своето изложение върху миналото му, върху което следващите поколения да градят или да поправят.

Във вече цитираният предговор на българската история Петър Богдан пише: “Ще се старая любовта ми към Отечеството да не допусне нещо да преувелича, нещо да изменя”. Аз също съм се старал да не деформирам историческите реалности – такива, каквито ги показва наличната днешна документация. Съзнавам, че поради сблъсъка на двата основни етноса в Со­зопол /българи и гърци/ през последните 130 години, изострил се кой знае защо напоследък, някои мои тези няма да бъдат добре приети може би и от двете страни. Аз съм българин, но националната ми идентичност не е играла никаква роля при установяването на историческата истина. И ако днес поради изострените отношения това няма да бъде разбрано от някои граждани на Созопол и от двата етноса, надявам се следващите поколения ще обявят, че съм бил хладен и безпристрастен като хирург при установяването на историческите факти.

Е, Агате Тюхе – На добър час, както се казва на езика на гърци и българи. Приятно четене, драги съграждани.

 

 

ПРОФ. БОЖИДАР  ДИМИТРОВ  е директор на Националния  исторически музей.Завършил е СУ „Св. Кл. Охридски” - специалност „История” и  „Археология”. Специализирал е  вПариж, Франция - „Институт за древни текстове” и в Школата по палеография и дипломатика – Ватикана, Италия.

Председател е на СОПК при Министерство на културата. Водещ е на предаването  „Памет българска”, което БНТ излъчва от 2003 г. Автор на редица книги, монографии ипубликации. Сред книгите му са „Християнството в българските земи. Български манастири“, „Българите - първите европейци“, „България: Илюстрована история“, „Аполония Понтика“, „Седемте древни цивилизации в България“, „Войните на България за национално обединение“, „Истинската история на Освобождението 1860-1878“, „Светослав Тертер. Цар на българите (1300-1321)“, „Българската християнска цивилизация и българските манастири“, „12 мита в българската история“,  „Забравената война 1912 - 1913 г.” и др.

 

ENG___________________

It is the professional and filial duty of every historian to write the story of his birthplace, regardless of the nature of the academic problems, which he solves during his career. I have to admit that I’ve had these cravings since I was a young historian. And thank God I didn’t do it then. Because I wouldn’t have had the huge document fund on the history of Sozopol, which I have col­lected for almost 40 years, while working on other academic problems. For example - I was working on establishing the books in the library of the “St. John the Baptist” monastery in Serres, which were scattered across the world after the Balkan wars, and I read in a French scientific article: “The book in the collection of manuscripts in the University of Michigan, USA, which was believed to have been part of the library in the monastery of Serres, after careful examination, appeared to belong to the library of the homonymous monastery in Sozopol”. So, during the years, I have collected many pieces of information, which completed the history of Sozopol and for some periods (the Ottoman period, for example) they corrected it as a whole.

The history of Sozopol has been cleared out in the past by both Bulgarian and Greek specialists. In older times by A. Razboynikov in 1927 and K. Papaioanidis in 1934. They, however, didn’t possess these new pieces of information, neither the conclusions drawn from the mass archeological work in 1946-1949 and after 1964. Even in the latest studies, like the one of L. Kam- beridis from 1993, it is very clear how many mistakes can come out of pure closet research, which is only based on written sources, and without the knowledge of the detailed toponymy of Sozopol and its surrounding sites, the archeological dis­coveries, and the everyday practices of the population.

In 1667 the Catholic archbishop of Sofia Petar Bogdan wrote the first Bulgarian history nearly 100 years before St. Paisius. In the preface he wrote: “Many have written on Bulgarian history. But the time has come for a man of this people to start writing its history. Because he would know not only what was written about it in some papers, but also its fields and mountains, rivers and lakes, the sea and the plains of this beautiful land. I was born by this land and know, even though I am tired of the old age, I wouldn’tfeel I have fully carried out my duty to my homeland, if I don’t write its history.”

These are words that I can repeat as well. I was born in Sozopol and I grew up on the streets, rocks and sea of the Old Town, along with my classmates from Bulgaria, Greece and Armenia, before they immigrated to the USSR.

I am familiar with the life of the people of Sozopol, their work, their fears, their dreams, and with their way of life, which in the 1950s shouldn’t have differed that much from the way of life of their ancestors in Antiquity or the Middle Ages. I know in detail not only every bay, island or peninsula near Sozopol, but also the sea bed around them. This is why, without being tired with the old age, just like Petar Bogdan I start fulfilling my duty to Sozopol and its citizens since I am approaching the age of the archbishop of Sofia.

I am far from thinking that this history of Sozopol will remain the full and absolute truth forever. It will be supplemented with new discoveries; there is the possibility of corrections of some of the theses proposed in this book due to these new discoveries or new analysis of the present source documents. But I believe nonetheless that every generation of historians in Sozopol should present its findings on its past, on which future generations can build their work.

In the cited preface to the Bulgarian history book Petar Bogdan wrote: “I will try and avoid exaggerating or altering some facts due to my love for my homeland.” I have also tried not to deform the historical realities, such as the present documentation reveals them. I realize that due to the confrontation of the two main ethnical groups in Sozopol (Bulgarians and Greeks) during the last 130 years, which has escalated lately, some of my theses might not be taken well by both sides. I am a Bulgarian, but my national identity hasn’t played any role in establishing the historical truth. And if the intense relations prevent some citizens of Sozopol from seeing my objectiveness, I hope that the following generations will announce that I have been cold and impartial as a surgeon at establishing the historical facts.

Well, Agathe Tyche - Farewell, as expressed in the language of Greeks and Bulgarians. Enjoy reading, dear fellow citizens.