Културното разнообразие на България

Автор: Ирена Бокова, Валентина Ганева-Райчева

Фотография

Изд. „Летера”, Пловдив, 2012, ISBN: 978-954-516-963-2

 

УВОД

Различието

Различието е проблем, който винаги е вълнувал хората. Той е свързан със способността за съпоставяне и отграничаване, за изграждане на граници и отделяне на “своето” при постоянно сравнение с “другото”. Образите на различието се менят във времето, трансформират се и начините на неговото управление. Различието е проблем на познанието, но и на политическото управление. Кой и как създава гледната точка, която описва своето и другото, е политически въпрос.

Ние живеем с различията, те са редом до нас, ние сме част от тях, друг е въпросът за тяхното ценностно осмисляне и символизация в публичното пространство. Културните различия са свързани с конкретни езикови и културни практики, с изповядване на определен религиозен култ, с обживяване на природни пространства и тяхното очовечаване чрез общи техники. Какво е специфичното за Балканите? Глобализацията довежда до срещи и сблъсъци между различни, които са “местни” и “пришълци” в разнообразни конфигурации – хора от различни континенти, от различни региони на континент, държава… На Балканите е трудно да определим кои са местни и кои не, защото сме „местни” с различия помежду ни, или „другите” също като нас са „местни”. На Балканите общности с културни различия съжителстват и споделят начини на живот от векове.

Културните различия се вписват по специфичен начин в българската национална култура и имат значение на регионално и местно равнище. Важните моменти от живота, от годишния календар имат разнообразен изказ и образи за общностите с културна специфика у нас. Тук под общност ще разбираме група от хора, които споделят обща културна памет, културни практики, езикови компетенции и религия и имат самосъзнание за своята уникалност. 

Историческият ресурс е само част от рамката на развитие на отношенията между “различните”. В България проявите на различието, които наблюдаваме днес, са резултат от извършващ се преход на обществото в сферата на икономическото, политическото и социалното, преход, който дефинираме като “пост-комунистическа” ситуация. Особено място в изграждане на образите за себе си, както и за другите, заемат етничното и религиозното. 

Традиционната култура се очертава като основен ресурс за изразяване на културни различия. Утвърждават се празници, които обвързват по нов начин традиция, фолклорно изкуство и съвременна култура. Специфики на местния фолклор като уникален се съчетават с други образи: например етнически турското се "изразява" чрез представяне на фолклора или танцовата култура на турци и мюсюлмани от Балканите (гр. Кърджали) или от Турция (гр.Завет) и др. Специфичното полагане е "ние" и "нашето" като култура – арменското, българското, еврейското и т. н.  и "другите" - Европа (в това число Балканите), светът (Армения, Израел, САЩ, Япония...). 

Изграждането на единна национална територия чрез фолклорните изкуства "в миналото" днес отстъпва място на нейното фрагментиране подобно редене на мозайка. Вече се търси местната специфика, вниманието се насочва към регионалната култура. Днес традицията се осъзнава и се ползва като изразител на "местното", специфичното, уникалното. Мисли се “нашата традиция”, на жителите на определено място, и нейната ценност се препотвърждава чрез участие в международни прояви и се мери с интереса на другите към нас. Географската среда, природните забележителности са част от местната идентичност, но в последните десетилетия и културата - като начин на живот, културни практики или изкуства, става "част" от местното.

Културните различия “на показ”

След 1990 г. в България множество “различия” намериха изява в публичното пространство: по етничност, регионална принадлежност, вероизповедание, политическа оцветеност. Например етничните общности изграждат своята неповторимост в комбинация от етничност, езикова характеристика, локална култура, споделян преживян и наследен исторически опит: турци от Родопите, турци от Пловдив, юруци – говорещи турски и изповядващи исляма пастири (професионалната им обвързаност се променя след 50-те години на 20 в.) или евреи, които се дефинират и според изминатия път към днешната територия на България: от Испания или от Германия през Средновековието. Подборът на емблемите е съобразно конкретен контекст, част от тях се мислят и се ползват като взаимозаменяеми – например етничност и вероизповедание. 

Проблемът за културните различия е важен и с оглед на процесите по присъединяване на България към “общото европейско пространство”. Възможностите за изказ на културните различия се обвързват с държавната рамка, която допуска или не допуска различия в публичното пространство. С идването си на власт БКП забранява съществуването на културни организации и институции на общностите с културни специфики. По административен път са отменени и всички възможности за артистична дейност – читалища, театри, любителски песенни и танцови състави и т.н. След политическата промяна през 1989 г. следват законодателни промени: възстановява  се правото на изучаване на т. нар. “майчин език” в училищата като избираем предмет, както и правото на сдружаване на българските граждани. Културните организации са възстановени или са създадени нови въз основа на Закона за семейството и лицата.

Особена роля в тези процеси играе Министерството на културата като патрон на многобройни прояви на културни и артистични дейности, представящи културното разнообразие в България – фестивали на роми, турци, каракачани, татари и др., или детски и юношески празници, чиято цел е да покажат културното разнообразие по нов начин. Подкрепят се изяви, свързани с традиционната култура, разбирана като изкуства (танц, песен, инструментално изпълнение, технологично умение – занаят). Тя е припозната за ценност, чието съществуване се подкрепя и поддържа на държавно, регионално и общинско равнище. Тук се вписват регионални фолклорни празници като “Копривщица”,“Пирин пее”, “Рожен”, “Китна Тракия”, чиято интензивност е различна, но всичките са насочени към представяне на регионална културна специфика. 

Културните различия като обект на държавна политика се управляват на няколко равнища. Съществуват Съвет по етничните и демографските проблеми и Комитет по вероизповеданията към Министерския съвет на Република България. На общинско равнище функционират комисии по културата и вероизповеданието, а в общини с т. нар. смесено по етничен признак население и съвети по етническите въпроси. Националните центрове по изкуствата към Министерството на културата подкрепят на конкурсен принцип възстановяването, създаването отново на „турски театър” в Кърджали и Разград (закрити през 60-те години на 20 в.). Конкурсни програми на министерството осигуряват средства за опазване на културната специфика, но съобразно идеята за универсални ценности – подкрепа на локални култури, артистична дейност и т. н. 

Културните различия – познание и общуване

Културните специфики са обект на особен интерес и от страна на медиите. В началото на 90-те години вниманието е насочено към традициите, към фолклора в техните регионални варианти и локалните култури, представяни като “национална ценност”. След 1995-1996 г. общностите с културна специфика стават акцент в медийните политики. Ако в началото интересът е към ”миналото”, то впоследствие различията като “интересни” и “непознати” елементи от всекидневието и празника привличат погледа. Появяват се предавания, насочени към “другите”, “различните”, впоследствие трансформирани в предавания за “съвместното съществуване”, за живеенето “заедно”. Освен в програмата на обществената телевизия подобни предавания се правят и в национални и регионални телевизионни канали. Например предаване “Джумаята”, наречено по името на емблематично място в град Пловдив, разказва за живеещите в града  днес с постоянна препратка към наследените модели на съжителство.

Тук трябва да отбележим и важната роля на изследователите, които имат възможност да насочат вниманието си към нови проблеми. След 1990 г. общият интерес към различията породи изследвания именно в тази насока. За тях спомагат и политиката на редица фондации и международни изследователски програми. През този период преобладаващата тенденция е към изучаване и изграждане на образи на етнични и религиозни общности като единно цяло – например арменците, евреите, турците и др. в България. Взаимодействието помежду им остава встрани от изследователската проблематика и едва през последното десетилетие се появява интерес към този проблем в антропологичните изследвания на града. 

На сцената излизат социални актьори, които ползват културни ресурси, за да впишат различието в нова, променена ситуация. От тази гледна точка интерес представляват експозициите, организирани на национално и регионално ниво с участието на музейната институция, културни асоциации, познавачи на местните култури.  По този начин са изготвени и представени в София и други градове на страната експозиции “Арменците в България”, “ Каракачаните”, “Циганите”, “Българите от Банат” (българи католици, емигрирали в империята на Хабсбургите и завърнали се в България в края на 19 в.). Експозициите се превръщат в място за срещи между култури.

Същевременно се забелязва усилване на процесите на саморефлексия на общностите – изследвания, публикации (научни и научнопопулярни текстове, спомени и др.), възобновяване на чествания, които са особено забележими при българите католици, евреите, ромите и др. Събитията, организирани от културните сдружения, целят съживяване на културната специфика с цел нейното публично представяне и припознаване. Културните организации поддържат дейности от общ интерес - ателиета за езиково обучение, танцови състави, осигурява се “обучение” в традиции. Това показва ценностно преосмисляне на културата по произход, културата на предците и нейното включване в интеркултурен диалог. Налице е усвояване по позитивен начин на специфичната история на общността и преосмисляне на собствените образи, които се създават в публичното пространство. Днес различията на показ свързват в единно цяло факти от “голямата История” (геноцид на арменци, Холокоста, физическото унищожение на хора след неуспешни въстания в Османската империя, насилствените размествания на многобройно население след балканските войни и др.) и факти от семейната история и лично преживени исторически събития. В личните разкази се отразява помощта, оказвана от „различните” - от съседи, съученици, приятели, дори непознати, в трудни моменти. Това смесване на емблематични исторически факти и случки от различни равнища показва жизнена перспектива за възможно бъдеще “заедно едни с други”. Травматичните моменти са представяни и осмисляни през призмата на съвместното съжителство днес. 

Преоткриване на културното многообразие

В България през последните десетилетия се очертават две тенденции в преоткриването на различията. Първата е резултат от възможностите да изразяваш своята културна специфика публично – тези процеси довеждат до множество срещи с другия и по-точно казано с множество други. Това означава да даваш израз на своето вероизповедание, но да се срещаш и с други религии; да следваш публично или в частното пространство традициите на своята общност, но и да присъстваш на прояви на културната традиция на другите. 

Втората тенденция е свързана със създаване на форми на съжителство чрез дейности в сферата на културата. Съвместното изживяване на празник се вписва в процеси на взаимно припознаване. Всяко отбелязване на празник, свързан с културната специфика на определена група (религиозен празник, годишнина от значимо събитие) съдържа информация, предназначена за “другите”. Става дума за публичното отразяване и оповестяване на събитията - например “Дни на европейската еврейска култура”. От голямо значение за общностите е тяхното вписване в макрорамките на други общности. В този контекст изиграха позитивна роля  посещенията на папа Йоан – Павел ІІ, на главата на арменската апостолическа църква, на главния мюфтия на Турция и др. Това позволи промяна във възприемането на другия, на различния, като един от другите между нас. 

Възможността за изразяване и създаване на идентичност чрез разнообразни форми на културата улеснява процеса на наблюдение на околните, както и на диалог с тях. “Възстановената” традиция се очертава като сфера на символни ресурси, гъвкави за активиране и онаследяване. Важно е, че общностите не се затварят в себе си на основата на своята традиция, а ползват традицията за емоционално изживяване, съпреживяване и покана към другите за споделяне.

Особен интерес при процесите по пренаписване на идентичности представляват трансграничните контакти – Тракийските дружества и техните съвместни празници с граждани на Гърция, съборът на татарите от Балканите и екс-Съветския съюз или празниците на каракачаните от България и Гърция, провеждани в едната или другата страна. Специфика на Балканите е функционирането на общности с културни специфики на териториите на различни национални държави. Става дума за контактите между турци, граждани на България, и техни родственици и познати, изселници в Турция и Германия – граждани на съответните държави, за постоянните пътувания между цитираните държави и посредничеството в определени моменти на политически партии, религиозни институции и културни организации. Споменът за местата на произход, днес в различни национални територии, създава специфичен колорит на биографията на организациите, но дейностите се вписват в съвременната градска култура: социално подпомагане, артистични дейности и др. Подобен модел на дейности на сдружение е емблематичен за Съюза  на Тракийските дружества (потомци на бежанците от Егейска Тракия от 1912-1913). Техните наследници познават разнообразни посоки на миграция в страната, което определя вътрешни разграничения – по спомен и наследено от локални култури: песни и устна култура, танци, занаяти, кухня. Мрежите на тези организации са национални, но преминават граници. Трансграничните контакти се осъществяват чрез местните власти, насочени са към създаване на регионално сътрудничество на базата на близък начин на живот, без да се търсят “знаците” на миналото и да се употребяват като претекст за политически искания. 

Защо написахме тази книга

Целта на тази книга е да се представи жива, динамична картина на културното разнообразие в България, на присъствието на общности с различна етнична и религиозна идентичност в българското общество с необходими препратки към исторически преживения опит. Културното разнообразие в България е познато на българските граждани като начин на живеене на всекидневно равнище.  То обаче остава скрито, неявно и не е популярно за всички извън контекста на всекидневието. Умението да се живее съвместно, да се обитава заедно една територия е резултат от исторически сложил се опит на разнообразни културни общности. Съжителството се поддържа чрез форми на солидарност, създавани в професионалната и трудовата сфера, в пространствата на живеене и празнуване и т.н. 

По тези проблеми има редица изследвания, но техните резултати са познание най-вече на специализираната публика. Предлаганата книга е адресирана към максимално широк кръг читатели с интерес към културната палитра на България.

Обемът и форматът на изданието не позволяват обстойно и пълно описание на общностите  с културни специфики в България. Подборът включва следните общности, представени по азбучен ред – арменци, българи (православни), българи католици, българи мюсюлмани (помаци), евреи, каракачани, роми и турци. Заглавието на статиите съответства на назоваването и самоназоваването на отделните общности, като необходимите пояснения са дадени в скоби. Самите общности се отграничават ясно едни от други на регионално и на местно ниво. На всекидневно равнище за оразличаване се използват названията на етносите в комбинация с вероизповеданията. Те се усилват взаимно или се взаимоизразяват: християнството става българска/гръцка вяра, а ислямът – турска вяра. И ако тези употреби са създадени и утвърдени във времената на империи, следващи се през вековете на Балканите, то и днес те са активни във всекидневното общуване. Затова, когато се говори за погребение, мюсюлманите уточняват дали е „българско” или „турско”. Когато се говори за фолклор, например в Родопите, се конкретизира „помашки фолклор” или „български фолклор/ на християните”. Културните специфики, свързани с регионалната  култура и с религията биват съотнасяни и с етнически термини.

Проблемът за назоваванията и самоназоваванията  има значение и на политическо ниво, когато става дума за налагане на идентичности, другояче казано „комбиниране” на езикови практики и вероизповедание при изграждане на официални образи. Според наложилата се във времето схема на мислене и обяснение на света, ако си мюсюлманин, то трябва да си турчин, ако си българин, трябва да си източноправославен, християнин. Това мислене в схеми изключва българите мюсюлмани, българите католици от представите за „българин”. Същевременно българският език е оразличител за българите мюсюлмани сред общността на мюсюлманите. Българският език и българската традиционна култура в нейните регионални варианти дават основания за съотнасянето им към българите, в случая православните. Комбинацията между религията и езика прави „несвои” българите мюсюлмани сред другите – българи, турци, гърци в официално изградените образи в рамките на националните държави.

Книгата представя културното разнообразие в България чрез традициите и съвременните културни практики на общности с трайно присъствие в страната. За първи път в подобно издание наред с другите се описва и най-многобройната общност, тази на източноправославните българи. Изборът на общностите се основава на статистически данни от националните преброявания на населението, многовековно присъствие на Балканите и в частност на територията на България, наличие на културни институции и видимост в българското публично пространство. Авторите се стремят да представят общностите в техните взаимодействия, като се опират на натрупан изследователски опит и дългогодишни теренни наблюдения. 

Историята на всяка общност – фактология и разкази, е основа за изграждане на нейната съвременна визия. Културните специфики се разглеждат като конструкции в зависимост от конкретен исторически, политически и социален контекст. Представянето на общностите се изгражда в рамките на диалога помежду им, както и в процесите на взаимно опознаване и публичното им присъствие в последните десетилетия. 

Изследователският опит на авторите позволява да се открои динамиката в конструирането на общностите и взаимодействията между тях на локално и на регионално равнище. Акцентите са поставени върху разкриване представите на общността за нейната тъждественост -  трайна и съществуваща във времето, от една страна, а от друга – оразличаването й спрямо другите. 

Структурата на студиите е съобразена с предназначението на книгата и нейната насоченост към широка аудитория. Затова и всяка студия съдържа основен текст, илюстрации с подробни анотации и вмъкнати кратки текстове с акценти – откъси от пътеписи, интервюта, описания на празници или други елементи от културата на отделните групи. Всяка студия завършва с библиография, която отразява основни научни текстове без да претендира за изчерпателност. Цитиранията в текста са редки с идея да се избегне тежкият научен стил.

С тази книга авторите искат да изразят признателността си към своите събeседници, български граждани, които отделиха време, за да ги въведат в пъстрия свят на културите в България. Културното разнообразие в България е наследство, което позволява включване в диалога за изграждане на общо европейско наследство. За тази цел обаче е необходимо неговото популяризиране – споделяне на познание и съпреживяване. Стъпка в тази насока е изданието.